Pablo's many stories and reminiscences about Olga and Marie-Thérese and Dora Maar, as well as their continuing presence just offstage in our own life together, gradually made me realize that he had a kind of Bluebeard complex that made him want to cut off the heads of all women he had collected in his private museum. But he didn't cut the heads entirely off. He preferred to have life go on and to have all those women who had shared his life at one moment or another still letting out little peeps and cries of joy or pain and making a few gestures like disjointed dolls, just to prove there was some life left in them, that it hung by a thread, and that he held the other end of the thread. From time to time they would provide a humorous or dramatic or sometimes tragic side to things, and that was all grist to his mill.

One day when I went to see him (Picasso), we were looking at the dust dancing in a ray of sunlight that slanted in through one of the high windows. He said to me, 'Nobody has any real importance to me. As far as I'm concerned, other people are like those little grains of dust floating in the sunlight. It takes only a push of the broom and out they go.'I told him I had often noticed in his dealings with others that he considered the rest of the world only little grains of dust. But I said, as it happened, I was a little grain of dust gifted with autonomous movement and who didn't therefore need a broom. I could go out by myself.

Love lasts about seven years. That's how long it takes for the cells of the body to totally replace themselves.

Whisky, gambling and Ferraris are better than housework.

Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.

Le rire est tout ce que l'on voudrait être, ou plus exactement, tout ce que l'on voudrait que chacun de nos sentiments soit: accompli, intouchable, instinctif et résolu.