Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.