Започнах да пиша в обкръжение, което твърде Ñилно ме тлаÑкаше към целомъдрие. ПиÑането тогава беше морален акт. ПиÑането Ñега като че ли чеÑто е лишено от ÑмиÑъл. ПонÑкога оÑъзнавам Ñледното: че ако пиÑането не означава домогване до Ñуетата и преходноÑтта като ÑъвкупноÑÑ‚ от вÑички неща, то нÑма ÑмиÑъл. Че ако не означава непременно Ñливане на вÑички неща в едно-единÑтвено, неокачеÑтвимо по ÑвоÑта ÑъщноÑÑ‚ нещо, пиÑането нÑма друг ÑмиÑъл, оÑвен Ñамоизтъкване. Ðо най-чеÑто нÑмам мнение, виждам, че вÑички полета Ñа открити, ÑÑкаш не ÑъщеÑтвуват вече Ñтени, ÑÑкаш напиÑаното не знае вече къде да Ñе дене, за да Ñе Ñкрие, за да Ñе оÑъщеÑтви, за да Ñе прочете, ÑÑкаш изконната му неблагоприÑтойноÑÑ‚ не Ñе зачита вече, но не Ñе замиÑлÑм по-дълбоко над това.
— Marguerite Duras
nowthenwriting