Странно е, че вÑички грешки Ñвършват еднакво, че винаги ги повтарÑме и продължаваме Ñ Ð½Ð¾Ð²Ð¸ надежди. ЦÑла нощ хапем уÑтни, хълцаме във възглавницата Ñ Ð±ÐµÐ·Ð¿Ð¾Ð¼Ð¾Ñ‰ÐµÐ½ гнÑв и твърдо Ñе заклеваме да оÑтанем Ñамотни, а щом Ñъмне, поднаÑÑме душата Ñи като нежен балон от цъфнало глухарче на наÑрещните ветрове на живота и те го ронÑÑ‚ и разнаÑÑÑ‚. Ðла който ÑпаÑи Ñамо едно малко пухче и го внеÑе на завет, той е ÑпаÑил цÑлата Ñи душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата Ñи към ветровете на изпитаниÑта, дори цÑлото да го ÑпаÑи и да го пренеÑе докрай, той не може да почувÑтва, че изобщо нÑкога го е имал.
— Ivo Andrić
bulgariancrydandelion